Безсмислено е да успокояваме страдащите, че рожбите им са на по-добро място, смята социалният експерт

Интервю за в-к „Всеки ден“

Александър, какво чувстват родителите, когато загубят детето си?

В живота сме поставени пред няколко неизбежности – смъртта, преживяването на това, че няма смисъл, изоставянето и справянето със свободата, която имаме. Всички тези неизбежности се случват в живота, за да ни мотивират да се отнесем отговорно към него и към това, което се случва. Категорично е, че смъртта е неизбежна. Въпросът как да продължим достойно и да оставим следа се появява, когато ние сме били „на косъм“ от смъртта – тежко заболяване, инцидент или друго.

Когато родители загубят децата си обаче, единствената дума, с която може да се опише емоционалният им свят, е опустошаване. В първите часове, минути, дни, месеци, та дори години болката от загубата е толкова силна, че родителите губят надежда, смисъл и стимул да се събуждат, да мислят, да живеят. Това е времето, в което човек е фокусиран върху болката от раздялата завинаги. Дълго време всичко е болка – случайните спомени, изпуснатите реплики, дори погледите на хората, които гледат съчувствено и съжалително. Болка, която не отминава бързо. Всъщност тъгуването е дълъг, разнороден емоционално процес, за който е необходимо достатъчно време.

Какво могат да правят родителите, които загубят детето си, за да продължат живота си?

Трябва да си оставят време да тъгуват, в което в семейството не се „замита“ скръбта. Важно е семейството да е цяло, когато си отиде дете. Нужно е търпение, отношение и говорене за загубеното дете. Разказването на историите, споделените емоции и тъгуването заедно още повече сближават и дават усещането за сигурност. Най-трудно всъщност е в първите шест месеца от загубата. Това е период, в който родителите, а и останалите членове на семейството, могат да попаднат в клопките на депресията или да изпитват перманентно силен копнеж и празнота.

Тогава се появява и вината за жестоката несправедливост – защо родителите са живи, а детето не. Това е и моментът, в който се случва пазаренето – водят се емоционални диалози с висши сили за това, че ако върнат детето, родителите ще бъдат по-добри, а защо не и тази висша сила да размени местата им. Това пазарене се редува с преживяването на гняв, ярост към Бог, други членове на семейството, усещането за личната вина, че не са били достатъчно добри родители или не са направили нещо, за да предотвратят загубата.

В това време плачът, в началото чест, неконтролируем, започва да се появява по-късно в моменти на безпомощност или при житейски поводи, свързани с починалото дете. Много родители, преживели загуба на детето си, казват, че полудяват. Съвсем естествено усещане, главно заради мисълта, че не могат да върнат детето си, както и заради смазващата безпомощност и липсата на перспектива. Страданието при загуба има и физически проявления – безсъние или постоянна сънливост, особено когато трябва да се притъпи болката, липса на глад или силен глад, главоболие, световъртеж, задух, тежест в гърдите и др.

Какво помага?

Любовта. И времето, което всъщност не лекува, но намалява интензитета на страданието. Любовта се изразява в споделянето на скръбта, емоциите от загубата, както и в допира, прегръщането, успокояването и осигуряването на временна сигурност и защита. Времето, изпълнено с подкрепа, превръща трудния ден, минутите и часовете страдание в устойчиво отношение към загубата. Човек не бива да е сам в скърбенето си. Дори физически не бива да остава сам у дома. Това е предпоставка за засилване на изолацията. Тревожните мисли, тъжните и суицидни нагласи се култивират именно във времето, в което човек е сам. Нощите са трудни и продължителни точно защото това е времето, в което в тишината загубилият близък има възможност да преживява траурно ценни моменти. Със сигурност ценна опора на страдащите е приятелската среда и проявата на загриженост и отношение от приятели.

С какви думи можем да утешим родителите?

Не помагат реплики като „Всичко ще бъде наред“ просто защото след такова събитие нищо не е наред. Не помагат и реплики от сорта на „Може би така трябваше да се случи“, особено ако детето е било болно, както и „Такава е Божията воля“, тъй като дори да е така, това не променя факта, че родителите са загубили детето си, и не отнема правото им да скърбят за това. В опита си да успокоим страдащите, често се уповаваме на личния си опит и неволно казваме „Знам как се чувстваш“, като имаме предвид загубата, която сме преживявали в миналото. Каквото и да сме чувствали обаче, надали е идентично с чувството, което изпитват точно тези хора срещу нас. В същото време не бива и да се държим като все едно не се е случило или пък да поставяме хората в изкуствен емоционален вакуум.

Най-добрата стратегия да подкрепим страдащите родители е да попитаме какво конкретно можем да направим за тях – от това има ли някакви чисто битови задачи, които можем да направим вместо семейството, до това да присъстваме ненатрапчиво в ежедневието, като оказваме емоционална подкрепа, когато станем свидетели на нуждата от нея. Не питайте директно с какво да помогнете, а предложете с какво конкретно ще помогнете, защото в тази ситуация хората в скръб нямат почти никаква представа как да сте полезни. Фокусът на мисленето им е върху загубата. Безсмислено е и да успокояваме страдащите родители с това, че „детето е на по-добро място“, защото точно в този момент очакването на родителите е да прегърнат детето си, а не да живеят с надеждата, че е на специално място, където няма болка и тъга.

Всъщност това, което казвате, важи ли за разделите в живота ни, например, когато ни изоставят? При развод?

Разбира се. Когато ни изоставят или се развеждаме, тогава също преживяваме загуба. И колкото и да не ви се вярва, скръбта може да е също толкова голяма, а ние да сме безутешни все едно смъртта е отнела близък човек. Тъжните емоции, преживяването на скръб, болка, самота, гняв са напълно нормални, когато пътищата на хората се разделят. Не бива да се правим, че изпитваме тези емоции, защото често вземаме грешни решения. Както при смъртта, и при раздялата с човек, когото много сме обичали, преминаваме през няколко фази на скърбене. Шокът е първата и логична реакция, когато научим новината, че другият не иска да е с нас. Колкото и самите ние да сме подготвени, когато сме решили да сложим края, съвсем естествено е ние също да изживеем шок, въпреки плановете да продължим сами.

Какво идва след шока?

Отрицанието е следващият етап – отричаме, че това се случва, че се случва точно на нас, че сме свидетели на момента на изоставяне. Гневът е логично следствие от отрицанието – чувстваме се ядосани, сърдити, засегнати, че не сме достойни за другия, че с нас се случва несправедливост. Търсим причини и отговори защо се случва, въпреки че сме инвестирали емоции. Тогава започваме да се пазарим – готови сме да променим себе си, отношението си, поведението си, само и само да се върне другият при нас. Ако той е непоколебим и игнорира това, без да ни даде ясни, структурирани аргументи, чувството, че сме излишни, се засилва и така навлизаме в следващия етап на страдание. Депресията. Това е моментът, в който съзнаваме, че нищо не е под наш контрол и че независимо от нашите желания и саможертви, ние сме безсилни да го променим.

Безнадеждността води до апатия. Появява се мисълта, че вечно ще сме така, че болката и самотата ще са вечни. С времето обаче, както и с мобилизирането на ресурсите около нас (приятелската подкрепа или инвестирането в някаква лична трансформация), болката ще намалее, но не е сигурно, че ще изчезне напълно. Многото прочетени книги, разговорите с приятели, всекидневните усилия да направите нещо, ще ви помогнат да се структурирате.

Празнината ще остане, особено ако емоциите са били много силни. Когато сте разделени или се развеждате, не бързайте да предприемате прибързани действия – да „затваряте вратата“ завинаги, да се преместите да живеете другаде, да изхвърляте общи вещи. Отложете мащабните промени за по-нататък във времето, когато можете да мислите рационално. Когато е намесено дете, опитайте се да запазите приемливи отношения с бившия си партньор в интерес на детето и на неговите емоции.