Александър, в книгата си разказвате тъжни истории от домовете. След първите си срещи с тях днес имате ли усещането за положителна промяна за децата?
Книгата „Детство без сълзи“ се роди през 2011 година, но второ допълнено издание направихме през 2014 година. Тогава с моите приятели Орлин Павлов, Белослава, Калин Врачански и Драгомир Симеонов записахме и компактдиска „Детство без сълзи“. Така историите от книгата оживяха, защото бяха прочетени емоционално и искрено. Точно каквито са и те. Написах „Детство без сълзи“, защото исках да покажа една друга реалност, която малцина познават – детството в уж сигурните социални домове, в които храна, подслон и лечение не липсват. Историите са повече от искрени – те са на мои приятели, които са отраснали в домове. За едни от тях домовете са били спасение, за други – кошмарни места. Но както и да са се чувствали, момчетата и момичетата, които разказаха своите истории, носят и сега, като възрастни, белезите на изоставянето и раздялата в ранното детство. Благодаря на Пловдив и в частност на Симеон Тодоров от #Plovediv, който вярва в децата, в техните възможности и даде възможност да представим книгата в неговата галерия в Капана. За мен Пловдив винаги ще бъде специално място.
Кое беше признанието, което ви развълнува най-много?
Историята, която най-силно винаги съм преживявал, е тази на мой приятел, който е бил осиновен, а след това – разсиновен. Феномен за мен в българския правен мир е разсиновяването. Тоест, ако настъпят непоправими отношенията събития, осиновителят може да разсинови детето. Така често българчета биват оставяни на летището, преди да излети самолетът с техните осиновители, или пък след определен период у дома осиновителите решават, че детето не пасва на семейната идилия, и го връщат. Моят приятел, чиято история е озаглавена „Негодна стока“, до днес няма обяснение за това защо са го върнали в дома, но помни всичко останало в детайли – как са го взели, колко е бил щастлив, как се е молил да не го връщат и адското преживяване от пътуването с колата обратно до дома. От тази история наистина боли.
Какви са уроците, които можем да научим от вашата книга?
Знаете ли, след като написах книгата, така не съм намерил сили да я прочета от началото до последната страница. Признавам, че това е болезнено събитие за мен, защото аз зная зад всеки пасаж чия история е скрита, помня болката и тъгата на моите приятели, докато разказват тъжните детайли от съкрушеното си детство. Затова за мен основният урок, който трябва да се научи, дори без да се чете книгата, е, че семейството е най-сигурната среда за развитието на едно дете. Ще кажете, че има лоши родители, които не се грижат добре за децата си. Да, има такива. Има такива, които не заслужават децата си. Но преди да ги накажем, като им отнемем децата, трябва да се уверим, че не могат да са добри родители. Имаше период, в който и аз хвърлях обвинения на родителите, че не са добри с децата си, но зад всяко поведение се крият мотиви. Когато разберем тези мотиви и станем загрижено общество за проблемите около нас, ще помогнем и на децата да имат щастливо детство.
С какво трябва да се справят младите хора, които напускат домовете? Кои са най-големите им предизвикателства?
Със собствените си чувства и с усещането за несигурност. Малцина са героите, които успяват някак да се справят с това, което им се е случило, и да продължат напред. Най-унищожително е чувството за изоставяне. Затова не са малко двойките, които се случват от хора, които са живели заедно в домовете. Страхът от общуването с хора, които вероятно няма да те разберат, срамът от това, което си преживял, както и вечната самота, която никога не изчезва, са сред основните страхове на всеки, преминал през домовете за изоставени. Самостоятелността също е спорна – институциите гарантират някакво ниво на физическа грижа, но и създават зависими деца, впоследствие – зависими младежи. Примерите от практиката са много. До 3-4 години децата в домовете живеят в болнична среда, в която храната дори се поднася като в болница. Във времето, в което хлапетата трябва да трупат емоции и да създават доверие, те са обект на медицинска грижа. А това разрушава човешкото и създава егоистични, тъжни и завинаги самотни хора. Когато пораснат, тези хора продължават живота си, но следите остават.
Държавата успява ли в намеренията си да закрие социалните домове, каквито намерения бяха декларирани преди 5 години?
Вече съм свикнал да се радвам на малките неща. За мен най-важното, което се случи за децата, е декларираното политическо намерение да се закриват домове. Нямаше и как да не се случи това след звучния шамар, който още кънти в ушите ни – „Могилино“. Направиха се някои положителни стъпки. Най-накрая разбрахме кои са децата в домовете за деца с увреждания, какво им е, какви са възможностите за тях. Опитахме се да закрием и осем дома за бебета. Разбира се, закриването се случи по правилата, но го направихме отново по български. В Пловдив например закрихме дома за бебета, направихме му ремонт и в него върнахме част от децата, за които не могат да се намерят приемни семейства. Лошо решение беше в новите центрове за социални услуги на мястото на закритите домове да се назначат старите директори. Каквото и да си говорим, те нямат опит в управлението на социални услуги и медицинският модел ще се възпроизведе, което отново няма да е добре за децата. Тъжно е, че направихме много нови къщички, които изглеждат добре, но в тях грижата няма да се промени.
Какво не се случва по правилата в приемната грижа и тя превърна ли се в бизнес?
Да се говори за приемната грижа като за бизнес е много лесно и популистко. За бизнес говорят хора, които събират едни цифри и ги размахват. Да, приемната грижа у нас е професия. Но професия е и „възпитател“ в социалния дом. Дали пари ще се дават на лелките, които готвят, грижат се за децата, на психолозите, лекарите, медицинските сестри, чистачките в дома, или ще се дава една заплата на приемния родител, който прави всичко това формално, няма значение. Но има значение от гледна точка на интереса на детето. Детето не се чувства добре и не се развива добре в социалния дом. Докато има много видими доказателства, че детето в приемното семейство се развива пълноценно и расте сигурно. Сигурен съм, че има приемни родители, за които водеща мотивация е заплащането. Но това не е проблем на хората, които работят това, а на бюрата по труда, които предлагат приемната грижа като инструмент за намаляване на безработицата. Смятам, че това е проблем и на онези, от които зависи одобрението на приемните семейства – социалните работници.
Александър Миланов е PR експерт в Българската стопанска камара. Работил е като журналист, награждаван е за социалните си репортажи. От години е ангажиран със защита правата на децата и развитието на приемната грижа като качествено различна алтернатива на институциите за деца. Бил е маркетинг директор на фондация „За нашите деца“. Подкрепя работата на Националната асоциация за приемна грижа. Номиниран е 4 пъти за приза „Човек на годината на Българския Хелзинкски комитет“. Книгата му „Детство без сълзи“ е сборник с разкази за деца, които растат без родители или прекарват част от детството си в поправителни училища. Тя пресъздава в художествен стил реални истории с цел да промени отношението на обществото към децата в риск.