Александър Миланов е специалист по социална работа, част от екипа на Националната асоциация за приемна грижа. Ангажиран е с правата на децата, в частност с правата на децата, лишени от родителски грижи. Автор е на книгата „Детство без сълзи“, която отразява действителността на живота в домове от ранна детска възраст.
Александър, защо е важно да се грижим за децата си по начин, който ги развива?
Детството e най-важният момент от живота ни. В него се учим на доверие, смелост, грижа, отношение, ставаме инициативни, изграждаме и прекъсваме експериментално връзки. И въпреки това, най-важният урок, който научаваме, е да се доверяваме и да се привързваме. Не случайно порасналите хора, които не са били обичани и емоционално защитавани в детството си, имат потребност от това, без значение на каква възраст са. Специалистите казват, че човек е на такава емоционална възраст, на каквото са го лишили от обич. По тази причина доверието и ученето да обичаш са основните житейски уроци, които децата научават и то не от случайни хора, а от онези, които децата по принуда, а по-късно и доброволно, допускат до себе си. Това са родителите.
Липсата на родителска фигура в ранното детство, без значение дали това са майки, бащи или загрижени възрастни, създава пропаст, която в бъдещето на детето се превръща в яма. Яма, с която се обяснява неспособността на порасналите вече да се свържат, да обичат, да се разделят. Тази яма е мястото, в което се „складира“ тъгата и копнежът на порасналия човек да бъде закрилян и обичан, точно по този начин, по който е имал нужда, когато е бил дете. Вече не е достатъчно да станеш родител. Не е достатъчна увереността, която имаме, за да създадем дете. В съвремието ни е нужно да си емоционално пораснал, да си осъзнал, че преди всичко детето, което ще стане част от живота ти, има нужда от посвещаване и любов. Любов, която изгражда и формира искрен, открит и обичащ възрастен човек.
Тогава защо има родители, които малтретират децата си?
Наскоро ме потърси загрижен татко на доведено тригодишно момченце, който искаше да помислим заедно за това как да помогнем на детето, което е бито жестоко от майка си. Детето е от друг баща, но вторият му го е приел емоционално. Заедно с партньорката си, двамата имат друго дете. Пред мен той разказа за тежките емоционални състояния, в които изпада майката на детето, за жестокостта, с която бие малкия, за тежките думи, с които го нарича. Забележете, само малкото момче, не и другото дете. В присъствието на таткото жената рядко си позволява жестокост, но когато остане насаме с детето, тя бие и ругае. Стига се до там, че момчето започва да проявява физически симптоми на емоционалното страдание – да го боли корема, да чувства умора и безсъние. И да се страхува.
Не мога да забравя думите на таткото, който ми казва как един ден момченцето търсило внимание от майка си, но вместо това, тя блъснала главата му във вратата на семейния автомобил. Тази агресия, разбира се, не е само към детето, тя е и към нейния партньор, големият, вече пораснал и станал баща човек. Опитахме се заедно да помислим за причините за това поведение. Стигнахме до извода, че майката е млада, неопитна, не е била готова да стане майка, вероятно не е искала детето, също така не е очаквала първият партньор да я остави. Това е жена, която съзнава перспективата пред себе си – да остане сама, с две деца, с неизживяни младини, с „голям товар“. Насилието на детето, обяснявано с умора, незагриженост от страна на другите и прочие, всъщност е ясен сигнал към възрастните, че тази жена преживява страдание, страх от отхвърляне и ги обвинение към тях за нейния провален живот.
Живот с две деца до края на живота й. Системното насилие над деца е признак за неслучили се емоционално хора, които са били лишени от любов, които не са се научили да консумират свободата си, които са били подтиснати, за които животът е бил поредица от събития, свързани с изпитание на волята. Родителите, които бият децата си, които ги унижават, не виждат в тях невръстни създания, нуждаещи се от любов, а реалните причини за техните проблеми. Родители бият децата си, защото ги чувстват като тежест или изпитание, особено ако в живота им има и други проблеми, които разбиват самочувствието им, егото им или комфорта им. Родителите бият децата си, когато усещат, че губят почва под краката си. Степента на жестокост, обаче, определя до колко в детството си тези хора са били учени на самоконтрол, до колко е имало пространство, в което да говорят за реалните си чувства.
Тогава каква е причината за жестокостта, според вас, която се случи на малкия Христо, който беше пребит от двама младежи, които трябваше да се грижат за него?
Нали говорихме вече за това колко важно е детството? В случая на момченцето, поне от това, което знаем от медиите, майка му го е оставила на грижите на възрастен човек, който е делегирал тази грижа на едва навършил пълнолетие младеж. Мотивите на майката на детето са ясни – тя е трябвало да замине да работи. Това не е толкова тревожно, колкото защо детето е поверено на непознат. Но питате за жестокостта. Жестокостта не се нуждае от мотивация, нужен и е само повод. Жестокостта, както много други проявления на личността, се възпитават в детството. Тогава, когато се ражда и смелостта да упражняваш контрол и власт. Тогава, когато страданието, което причиняваш, ти доставя удоволствие. А удоволствието идва единствено от преживяването на свобода и безнаказаност, от липсата на авторитет и контрол, който да те санкционира. Защото жестокостта в началото е тайна, а резултатът от нея доставя наслада.
Замислете се, особено ако сте имали малки братя и сестри, с малка разлика във възрастта, дали не сте изпитвали поне веднъж садистичното удоволствие от плача, нервността или гнева от ваше подчинително действие? А дали това не се е случвало и на вас от някой, който е притежавал същата власт да ви причини емоционално страдание? В случая на малкото момче поводът да бъде жестоко малтретиран е бил налице – двамата младежи, които са го „отглеждали“ са имали пълната свобода да управляват живота на детето. И ако в началото детето е било малко, сладко, симпатично, предизвикващо радост, то в един момент момченцето се е превърнало в бреме. Вероятно се е оказало, че то иска внимание. Детето е било изцяло уязвимо пред своите гледачи – било е къпано, събличано голо, хранено. Или не. Всъщност, слава Богу, че се случи тази жестокост, колкото неприемливо да звучи. Нямаше иначе как да научим доколко родителството се е превърнало в дефицит, както и как децата ни растат привидно добре, а всъщност страдат.
Защо още ни е страх да говорим за насилието над деца, въпреки че ставаме свидетели на него постоянно?
Искаме да сме удобни, предпочитани и желани, както и да не ставаме жертва. Зад привидното „то си е тяхна работа, детето си е тяхно, животът си е техен, не е моя работа“, всъщност се крие страхът от отхвърляне. Защото съседите могат да са добри хора, да са добра партия за карти, да са отзивчиви и това да е единственият им недостатък. Пък и мнозина от нас си казват, че малко бой не пречи, „децата трябва да знаят мястото си“, нали много от нас са били възпитавани с шамари? Когато ставаме свидетели на насилие над деца в семейството ни или от страна на наши близки емоционалният договор с тях е причината да пазим тайната. Та нима трябва да се превърнем в предатели?
Пък и си мислим, че каквото и да направим, детето няма къде да иде, сила ни дава увереността, че детето ще поотрасне, това ще спре, а после самото то ще се справи в живота. Тези дни моя приятелка ме попита дали е насилие над дете, ако бащата бие майката пред детето. Да, насилие е, когато те бият пред детето ти. Насилие е, когато те обиждат, когато уронват авторитета ти и показват незачитане пред детето ви. Това не само е насилие, но е и нагледен урок как се създава емоционално нестабилна жертва.
От това, което казвате, разбирам, че от насилието няма измъкване?
Напротив. Има. Измъкването е въпрос на личен избор, но подкрепен избор. Както е в живота – казват ни, че с трудностите можем да се справим сами, от нас зависи, решението е само наше. За съжаление не е точно така. Емоционалната зрялост изисква това да си бил свидетел на емоционална зрялост в хората, които са се грижели за теб, да си се упражнявал да си искрен и автентичен, да си се чувствал подкрепен и зачитан.
Емоционалната зрялост не се измерва в броя на нещастията, които си преживял, а в това колко успешно си се справял с тях и колко увереност и каква подкрепа си получил. За да се справим с насилието над деца е необходимо да се преборим със собственото си преживяване като жертви. Или бъдещи такива. И да се доверяваме. Насилниците имат респект от някого. Добре е да потърсим тези респектиращи хора за насилниците и да поискаме съдействие. Трябва и да говорим за това, да го казваме в очите. И да не крием.
Замисляли ли сте се какво преживява детето всеки път, когато е удряно и наказвано? Виждали ли сте очи на бито дете? Обземало ли ви е ужасното усещане на страх, подчинение и безпомощност и тихата молба за помощ, докато напускате къщата му и затваряте вратата зад гърба си? Може би ще видите тези очи по-нататък, но в погледа ще се чете сломеност и безнадеждност. Това дете може би ще порасне и ще стане гадже на вашето дете. А тогава?
Продължава практиката новородени да бъдат убивани. Случаят на родителите, които хвърлиха бебето си във външната тоалетна, веднага след раждането му ни шокира отново. Защо се случва това?
Родителството е споделяне на емоционален ангажимент между двама души, без значение дали са в брак или не. Зачеването на дете е крайната, последна фаза на изпитване на отношенията между двамата. За жената това е форма на придобиване на собственост над мъжа и задържането му, а за мъжа това е начин да отговори на очакванията на хора около себе си и стимул за продължение на рода. Когато двамата не са готови да станат родители, договорът лесно се разваля. И понеже двамата са самостоятелни, „пораснали“ хора, те имат свободата да сключат нова сделка, в името на продължаването на отношенията им.
Хвърлянето на дете в тоалетната, кофата за боклук или на тайно място, където детето да умре (или да бъде намерено) е практика, която показва единствено срам и страх. Срам от това, че жената е извършила престъпление, като е заченала, против волята някому, срам и гняв към самата нея, че е позволила нещо „да провали живота ти“. Страхът е страх от отхвърляне. Всъщност, страхът от отхвърляне е най-жестокият демон, който измъчва привидно зрели хора. Защото отхвърлянето е удар върху това, което градим от детството си – това да сме значими и важни за някого.
ИЗТОЧНИК: http://www.vsekiden.com/177251