Александър Миланов е клиничен  социален работник. Роден е ва 27.12.1983 г. Той е мениджър “Немедицинска грижа” в Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ. Има опит в пряката работа с деца и семейства, с приемни родители и осиновители. Активен правозащитник.

Ракът е много коварно заболяване. Какво помага на хората да се държат, въпреки това?

Има един факт за рака, който е малко известен. Ракът не е едно заболяване, а повече от 250 различни болести. Факт е, че почти във всяко семейство има поне един човек, засегнат от онкологично заболяване. Ракът е ежедневие за стотици хиляди българи, които са поставени в ситуацията да променят решително себе си, хората около себе си и начина си на живот, за да се адаптират към диагнозата. Ракът на гърдата, белите дробове и дебелото черво са само част от водещите онкологични заболявания у нас. Освен медицинска, нужна е и емоционална подкрепа и посредничество, за да могат хората да се адаптират по-лесно към заболяването, да не променят драстично стила си на живеене и да се концентрират върху собствения си начин за справяне. Ние, помагащите професионалисти, както и лекарите, имаме важната задача да съхраним достойнството на пациентите, да окуражим близките им и да мобилизираме обществото около пациентите да приемат случващото се и да реагират адекватно.

Какво чувства човек, когато научи диагнозата си?

Ракът е само едно от стотиците заболявания, които поставят емоционалния свят на изпитание. Дали ще научите новината, че не сте желан съпруг и предстои развод или, че е починал близък човек, както и че ви уволняват – новината предизвиква шок. При заболяванията, обаче, прозира най-големият ни страх – този от смъртта. Уви, когато се разболеем, не можем да контролираме ситуацията, за разлика от много други неща. Именно изплъзването на контрола от ръцете ни, ни прави беззащитни, уплашени, застрашени. Близките чувстват същото, което и пациентите, само че то е увеличено в пъти. Лекарите, въпреки че виждат диагнозата, често пъти инвестират емоции, защото в лицата на конкретни пациенти разпознават моменти от своя живот – виждат близки, родители, приятели. Всеки мисли различни неща, но шокът, гневът, страхът и болката са водещи чувства поне в началото.

Говори се, че положителното мислене много помага за справянето. Какво мислите Вие?

Положителното мислене за мен е категорично противопоказно за каквото и да е. Вярвам, че не положителното мислене, а нагласата за признаване на успехите и трудностите, реалистичната гледна точка, са много по-добър съветник и помощник при борбата с рака, отколкото положителното мислене. Холивудско е, когато ти гори къщата или умира някой, “спасителят” да каже, че всичко е наред или ще бъде наред. В онкологията, и въобще в медицината, е много трудно да обещаем и да дадем надежда, тогава когато действителността и фактите ни казват друго. В никакъв случай, обаче, не можем да отречем, даже насърчаваме хората да мечтаят, да имат надежди и планове, които са реалистични, фокусирани са върху действителността и фактите. Моето лично мнение е, че положителното мислене създава условия за фрустрация, вътрешно напрежение и често има обратен ефект. А и е удобна форма за злоупотреба с останалите. Ще Ви дам пример – близките на пациентите, поради своя страх да не загубят обичан човек, създават голяма паника и често изземват решенията от пациента. Много е трудно човек с рак да се справи с натиска от роднините, които казват “Ти си силен, ти ще се бориш, ти трябва да се бориш, мисли положително, всичко ще бъде наред!” Как да бъде наред, когато вече не е наред?

Как се справят лекарите с толкова много емоционално натоварване, когато лекуват пациентите си?

Трябва да сме честни, че медицината доста напредна в лечението на раковите заболявания. У нас, обаче, дефицит остава общуването, говоренето, контактът с лекаря и най-крехкото, което определя отношенията между лекаря и пациента – доверието. Лекарите имат една много родителска функция – те трябва да ни защитят, да ни лекуват, да се погрижат за нас, когато контролът ни се е изплъзнал. Ние можем да контролираме всичко, но не можем да контролираме болестта. Затова доверяваме най-ценното си – животът – на лекарите. В тях инвестираме чувства, страхове, проекции, болка, гняв. Аз вярвам, че няма лоши пациенти. Има пациенти, които не познават границите и такива, които нямат информация. У нас лекарите са поставени в ужасните условия да имат много пациенти, малко време, голяма бумащина и почти никаква възможност да се посветят на пациентите си изцяло. Защото половината от прегледа са медицинските интервенции, а останалата – общуването. Замислете се – кой е добрият лекар за Вас?

Може би този, който е загрижен и изчерпателен?

Точно така, този, който ни обръща внимание, посвещава се на нас, дава ни кураж, а когато не може – този, който е искрен с нас. Вижте, няма лекар, който да е щастлив, ако не се погрижи за пациента си или пациентът му се влоши или почине. Лекарите са хора, които имат чувства, емоции, преживявания. Хора с достойнство и надежда. Хора, които трябва да запазят своята нормалност за пациентите, близките и приятелите си. Хора, които също са жертва на системата. От другата страна не е лесно. И затова лекарите имат своите механизми да се справят. Част от тях не успяват в личния си живот, други слагат бетонни бариери в общуването, трети прибягват към алкохол и наркотици. Както всеки човек, който е поставен в условията на тежък, непоносим стрес. И за лекарите е особено важно да имат сигурно пространство, в което да споделят, да се чувстват защитени. В Центъра за немедицинска грижа, който е постижение в здравната система, Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ предоставя възможност за анонимно и безплатно консултиране на лекари, специализанти, медицински сестри, за да можем да намалим ефектите от напрежението и да научим лекарите, че когато общуват, спестяват много на себе си и на пациентите си.

Дорасъл ли е българинът да търси помощ от психолог?

Българинът търси помощ. И това е чудесната новина. В Центъра за немедицинска грижа работят психолози, социални работници и пациентски консултанти. Всеки има своята роля. Психологът консултира безплатно пациенти, техните близки, лекарите, сестрите. Социалният работник информира пациентите и техните близки за правата им, за възможностите на здравната и социалната система, придружава пациентите, помага им при подготовката на документи, работи с децата на пациентите, когато децата са в шок от диагнозата или родителите не знаят как да им кажат. Пациентският консултант се е лекувал от рак и е голяма опора и навигатор в системата за нашите пациенти – информира ги, консултира ги, обучава ги, насърчава ги. Безценен е пациентският консултант, защото е голяма опора на хората, които се лекуват в нашата болница. Той е “представител на реалността” – показва реално, че и след диагнозата има бъдеще. Вижте, ние вярваме, че грижата за емоциите е част от лечението. Спокойният, овладяният пациент, откритият със страховете и болката си човек, по-лесно общува и приема препоръки.

Защо у нас, въпреки медицината и напредъкът, ракът е стигма и нещо много страшно?

Защото е неизвестно и се приема като наказание. Много мои пациенти крият диагнозата си от близки и роднини, а не са малко и случаите, в които близките крият от своите роднини, че имат рак. Българите сме садистични хора и понякога сме безскрупулни в жестокостта, на която сме способни. Ракът не е смъртна присъда, а е диагноза. Нормално е, когато се срещнем с рака да сме тъжни, да плачем, да ни е страх. А тази проява на емоции и чувства не се харесва никому, защото се твърди, че ни прави слаби. Плачът лекува, също както и говоренето. Затова учим пациентите си да не крият, да не се страхуват и да използват диагнозата, за да подредят личния си свят и отношенията си с хората. Ракът идва, за да покаже, че трябва промяна, която да даде смисъл и да забави хода на огромната динамика в живота ни. Диагнозата е добра причина за осмисляне на приоритети, за правене на краткосрочни планове и за инвестиция в отношенията, които ни развиват. Препоръчвам на всички, които се срещат с рака, да не четат в интернет, да не слушат как съседа имал братовчедка с рак, която умряла, да не се впускат в излишни дебати. А да се лекуват и да се обградят с хора, които ги карат да се чувстват значими, но не обсебени. Когато се появи рака, важно е и да намерим правилният лекар, който да инвестира в отношенията ни. Време е да забравим робския си манталитет и да сме готови да търсим информация, да се интересуваме от това, което се случва с нас, но с уважение към границите и професионализма на лекарите. Не бива да забравяме, че срещу нас стоят хора, които също чувстват.

Как се справяте с емоциите, особено ако всеки ден слушате за страха от смъртта?

Аз и моите колеги, социалните работници и психолозите, също сме хора. Ние имаме определени знания и умения, но отвъд това сме чувстващи, съпреживяващи, приемащи и ангажирани. Ние също се страхуваме за пациентите си, мислим ги. На мен лично ми помага усещането за резултат и ефект от работата. Аз зная, че в края на работния ден съм бил конкретен и полезен за определен брой хора, че съм помогнал на други да се чувстват по-добре, че съм улеснил живота и адаптацията им. Самите ние се нуждаем от психологическа подкрепа и затова е задължително да се консултираме със специалисти по определени случаи, по които работим, както да ползваме психологическа помощ, за да можем да сме винаги адекватни на това, което ни очаква.