Винаги съм искал да работя като социален работник. Когато бях дете не си го представях точно като професия, но като поотраснах и с големи мъки завърших средното си железничарско образование, го реших. Сигурно съм бил един от малкото смелчаци, уверен, че ще стана социален работник, още когато кандидатствах в университета. В картона за кандидатстване посочих единствено и само тази специалност.
Сега, години по-късно, аз съм социален работник. Вярвам, че социалната работа е най-простият начин да помогнеш на човек, който е в трудна ситуация, без значение дали е беден или богат, онеправдан или с много права. Ние, социалните работници, често познаваме много добре законите, правилата и нормите и то на практическо ниво. Предполага се, че много от нас разбират функционирането на семействата, можем да направим адекватна оценка на трудностите в развитието на дете или възрастен, както и би трябвало повечето от нас да знаят откъде да потърсят подкрепа, за да решат проблем.
За разлика от психолозите, социалните работници могат да дадат краткосрочни решения и да поемат инициативата за случването на промените в живота на хората, с които работят. Но най-вече нашата работа е мисионерска – ние трябва да учим хората как сами да решават проблемите си и да се измъкват от тях, вместо да решаваме проблем след проблем и да ги превръщаме в зависими от подкрепата ни. Когато срещнете социален работник, бъдете сигурни, че той е малко юрист, лекар, психолог, готвач, техник, учител… и какво ли още не. Смело може да се каже, че социалните работници понякога са единствените хора, които могат да видят личността отвъд бедността и нейното страдание.
Мечтая си повече социални работници да са хора с хората. Мечтая си повече социални работници да са на „терен“ – там, където е реалната нужда от подкрепа. Искам да има и защита за хората, които всекидневно полагат усилия, въпреки всички бюрократични спънки, да помагат. И, не, не си представям да си социален работник със средно образование и заплата от 500 лева. Бедният социален работник не може да помогне на друг беден човек. За съжаление социалните работници в държавните социални служби са превърнати в чиновници, коитго само „дават“ или „забраняват“, а обучението, развитието и работата пряко с хора почти не съществуват. Държавните социални работници не получават подкрепа в справянето с десетките тежки случаи, които имат. Текучеството е толкова голямо, че е един клиент трудно може да каже кой точно е социалният му работник. Носители на промяната са социалните работници в неправителствените организации, които всекидневно показват ангажираното, заинтересовано, разбиращо лице на професията.
В Световния ден на социалната работа политиците отново ще се обърнат към социалните работници с призив, че са ценни, важни и значими. Но политиците ги няма, когато социалните работници преживяват страха от провал, че не могат да помогнат, защото самите те са бедни и често онепрадвани. За разлика от учителите, лекарите, сестрите, у нас няма ефективна, действаща, ангажирана с промени професионална организация, която да постави професията на социалния работник на нивото, на която тя заслужава да бъде.
И накрая… Аз се гордея, че работих като социален работник в болница. Обичах това, което правя заради срещите с емоциите на хората и заради удовлетворението, че в края на деня знам на кого и с какво съм помогнал. Гордея се с труда си, защото знам, че той е инвестиция за едно по-добро „утре“ за тези, с които се срещах. Чувствам се уверен и щастлив, когато се докосвам до хората, техните трудности, още повече, когато знам решенията.
Защото социалната работа не е нищо повече от това да помогнеш, разбирайки, подкрепяйки и насърчавайки хората да правят промени. Честит празник.