Тези дни ме попитаха „Защо го правиш? Защо отново?“. Идеше реч за това защо, когато излизам, пия толкова мартини, че после да ми е лошо на другия ден. Замълчах. Наистина не знаех защо го правя и защо отново.

Но днес трябваше да се сблъскам с реалността и да потърся някакъв отговор за причините. И то защото в офиса влезе колежка, която, след като чу разказа за оцеляването ми в събота и неделя сутрин, попита „Е, добре, де, като знаеш, че след това ще ти е лошо, ще се чувстваш прецакан… Защо отново?“

Ехидната ми и егоцентрична същност принципно би се засегнала от този въпрос. Бих отговорил хапливо: „Защото мога да си го позволя.“ Или „Голям съм вече, майка ми не ме пита такива неща.“

Обаче се размислих. Защо хората го правим отново и отново, като знаем много ясно последиците от това на другия ден.

Тогава реших да попитам приятелите си. Те знаят всичко.

Драго е радиожурналист, водещ на предавания по телевизията, баща, напоследък актьор.

Пиенето е като влюбването. Спокойно можеш да минеш и без него, дори ще ти е далеч по-спокойно. Подиграваш се на онези, които са хлътнали, и тайно им завиждаш. Казват, че усещането и от двете е опияняващо, но аз предпочитам да твърдя, че е влюбващо. Затова може би подпийналите хора са по-любвеобилни, а влюбените залитат. Но пиянството и любовта рядко завършват щастливо. Дори когато не прекалиш с тях, накрая нещата се връщат в нормалното русло и трезвеността побеждава. Прекалиш ли е винаги болезнено. И значи ли това да спрем да се влюбваме? Или да се влюбваме по мъничко и умерено? Категорично не и не бих пропуснал влюбване, ако ще после по корем да се влача. Е, същото в някакъв смисъл важи и за алкохола. По-добре да съжаляваш за нещо, което се е случило, отколкото за нещо, което само е могло да се случи, но е останало така…

 

Радо е много повече от рекламист. Той е умен, интересен, провокативен.

Прекалил си предната вечер, сутринта се кълнеш, че „никога повече“.  Но точно след няколко часа, по обяд, усещаш леките признаци на съвземане и зараждащата се готовност да повториш това от снощи. Затова моят съвет е никога да не се слушате сутрин. Тогава желанието ви за живот все още спи. Изчакайте слънцето да се спре по средата на небето, за да се върне човешкото във вас. Или ако трябва да обобщя:  утрото е по-мъдро от вечерта, но доста по-глупаво от обедната почивка.

 

Наталия, по-известна като Мрънкалия в живота ми. Журналист. Виждаме се рядко, но това не я прави по-малко приятелка. Тя винаги е имала убийствена логика за живота.

Повтаряме отново и отново, защото тайно се надяваме на друг резултат.  Пием до припадък, защото тогава падат комплекси и задръжки, а вътрешните бариери са най-големите спирачки и източник на проблеми.  Пием много, защото проверяваме дали още го можем. На сутринта установяваме с болка, че отдавна не сме на 20. Пием много отново и отново, защото се опитваме да забравим. Резултатът – цяла нощ осведомяваме познати и непознати какво искаме да забравим. Пием, защото това е единственият ни шанс за социален живот. Пием, защото не знаем какво да правим ръцете си в присъствието на толкова много хора. Или защото искаме да прегърнем някой до нас с тях, а не ни стиска.  Пием, защото искаме да унищожим себе си. Понякога, защото не се обичаме. Понякога, защото друг не ни обича.

 

София. Млада, наскоро дипломирала се, очарователна дама, която работи и денем, и нощем за благото на гражданския сектор. Има началник, който предпочита през деня да си почива, а креативността му идва нощем. Затова и повечето от екипните срещи на София минават на маса.

Правим го отново и отново, защото ни се пропада. Все едно сме на 15 и колкото по-лошо ни става, толкова по-добре… Защото искаме да ни е лошо и да пием аспирин. Когато пием много, отиваме на дъното. А там е топло и приятно, което ни стимулира да ходим там периодично. Защото ние сме пробили дъното отдавна.

 

Румен е запален по футбола млад човек, който е отдаден на това да помага на хората. Психолог е. А психолозите винаги имат интересна гледна точка.

За кои последици по-точно толкова ни дреме, че тази с махмурлука да е особено важна за поведението ни занапред? Като се напиеш и после се чувстваш добре (което неминуемо се случва, по-лесно или по-сложно), какъв е проблемът пак да го направиш – пак ще мине! Иначе, да устояваш на напливната вълна на купона и всеобщия кеф, в който „компанията” пие, а ти не си част от нея, е доста по-неприятно усещане. Айде, някой път ще го направиш, но системно… Макар и без главоболие, повръщане и всичко по реда си, това чувство ми се вижда много по-непреодолимо. И така, махаш с ръка и продължаваш напред. Логиката не е еднозначна, сетих се за вица, в който онзи все носел обувки с по-малък номер, изнемогвал от болки по цял ден, но упорито ги носел. И като го питали защо си го причинява, отговорил: „Ама, като ги събуя, знаеш ли колко ми е хубаво?”.  Демек, създаваме си сами проблема, че после като не си го създадем, да си мислим, че сме добре.

 

Папи е от новото поколение банкерчета, които хем знаят какво искат, хем как да го получат. Млад е. И всяка събота е по партита.

Пием, защото можем. И го правим добре! Има някаква особена романтика в това да споделиш питие с приятел или компания. Винаги може да се намери повод. Радостна или тъжна, срещата за питие винаги предопределя нещо неочаквано, което може да се случи. Езикът се развързва, задръжките се разхлабват. В човек започва да говори повече първичната страна. И защо не!? Маските, които носим през деня, отстъпват място на непринуденото поведение. Усмихваме се повече, плачем повече. Дали ще ни боли глава на следващата сутрин, не се мисли. Важен е мигът. Ценно е това състояние на свобода на ума, което си позволяваме след тежкия ден. Затова пийте (с мярка по възможност), споделяйте мигове, освободете сетивата си и гледайте накъде ще ви отведе нощта. Защото може да е там, където копнежът е… възможен.