2015 г. започна с новина за едва проплакало бургазлийче, изоставено от майка си в родилното отделение. После бегълката се оправда, че си отишла вкъщи, защото друго от децата й вдигнало температура. Истината е, че в България кошмарно често родилки зарязват рожбите си в болниците, а бургаският случай нашумя само защото ставаше дума за първото бебе за новата година в града.
От разни отчети и стратегии знаем, че България полага усилия да „деинституционализира“ грижите за изоставени деца. Иначе казано, държавата закрива домовете за изоставени и осиротели и търси по-добър вариант за малчуганите – връща ги при родителите им или при техни близки, настанява ги в приемни семейства или им намира осиновители. Правителството на ГЕРБ дори прие „Визия за деинституционализация“, където пише, че всички домове за сираци у нас трябва да изчезнат до 2025 г.
И се започна голямото деинституционализиране. Бяха инвестирани милиони – за закриване на 8 дома за бебета, за извеждане на децата с увреждания, които бяха забравени, за насърчаване на приемната грижа. Това е пробив, радва се всеки, загрижен за детското благосъстояние.
Само че няма прелом
Държавната статистика твърди, че сиропиталищата за деца до 3 години вече са с 4 по-малко и в тях живеят малко над 1000 бебета. Тези данни обаче не казват най-важното, защото отчитат трайно пребиваващите, но премълчават новите попълнения. А страшната истина е, че всяка година повече от 1000 пеленачета биват изоставяни от майките си в родилното отделение и попадат в специализирана институция. После системата се задейства и започва да търси семейство на бебето.
Големият въпрос е защо се стига дотук. Защо толкова много майки и бащи зарязват децата си? Какво прави държавата, за да няма безотговорни родители и изоставени пеленачета?
Домовете за деца с увреждания продължават да са зловещи места, в които може да се снима филм на Хичкок. Не мога да забравя Могилино. Децата там бяха докарани до ръба на оцеляването, а някои нарекоха трагедията им „живи скелети“. Този дом на ужасите, както и повечето сиропиталища за деца с недъзи, са забутани на далечни, изолирани места – сигурно за да не всяват смут в гражданството.
Похвално е, че държавата реши да закрива тези приюти. Но и тук има уловка. Същата уловка, която наблюдаваме и в домовете за деца, лишени от родителска грижа, където живеят сираци от 7 до 18 години, физически здрави, ангажирани в образователната система. За последните 10 години домовете за деца, лишени от родителска грижа, са намалели два пъти до малко над 50, а техните обитатели са се свили от 7200 до 1200. Впечатляваща статистика, нали – все по-малко домове, все по-малко деца в институции, заместващи семейството. Има обаче клопка, която е невидима за гражданството.
На мястото на „закритите“ социални домове никнат… нови
Само че вече ги наричат центрове за настаняване от семеен тип. Класически пример откриваме в град Добрич. Там на мястото на закрития дом, в същия двор, в същата сграда, на два различни етажа, се помещават два центъра за настаняване от семеен тип, в които живеят по 15 деца. Персоналът е същият, от „закрития“ дом, децата са почти същите. Само табелите са чисто нови. Дали преименуването е повишило качеството на грижата за изоставените хлапета? Как мислите?
В град Червен бряг се намира нова къщичка, в която се настаняват младежи с тежки увреждания от цялата страна. Всичко е ново, удобно и уютно. Но порядките са като в онези приюти, мрачни като филм на Хичкок. Новите табели и прясната боя не решават проблема за истинската грижа, те не могат да заместят семейния уют и родителската отдаденост.
Към проблемите в тази сфера се добавя и следният феномен – приемните семейства са много, но няма деца за тях. Ако се вярва на държавната статистика, над 3000 деца живеят в 106 дома за изоставени. В същото време в 400 от 2000 приемни семейства няма настанени деца. Удивително, нали? Дължи се на устрема на чиновниците да развиват приемна грижа и да рапортуват високи резултати. Имаше ясна цел – за една година да има нови 500 приемни семейства. Само че, когато нещо се прави на конвейер, качеството страда. Социалните работници „вербуват“ все повече кандидати за приемни родители, които не могат да четат, нямат ясна мотивация или пък не разбират достатъчно добре приемната грижа.
Шокиращото е, че тъй като приемната грижа е регламентирана професия, в бюрата по труда в страната често може да се чуе как трудов консултант насочва безработен да стане приемен родител. И то при положение че вече има „опашка“ от приемни семейства, които чакат деца. А в същото време домовете за изоставени и осиротели са пълни с деца, които копнеят за внимание и семеен уют.
Но домовете си ги държат – с неприкритото одобрение на социалните служби. Все пак трябва да има социални домове и те да са достатъчно населени, иначе ще трябва да ги закрият и тогава ще се наложи да се търси работа на освободените служители.
Продължава и порочната практика да се лъжат кандидати за осиновители да станат приемни родители, за да „тестват стоката“ и да станат по-лесно осиновители. В приемната грижа започва все повече да влиза некачествен капитал – това се отнася и за социалните работници, и за приемните родители. Накрая жертви си остават децата.
Хиляди пренебрегнати и отхвърлени деца са поверени на близки и роднини, когато родителите са дезертирали от задълженията си. Идеята е децата да бъдат защитени и да живеят в дом, не в приют. Но помните ли случая с „русия ангел“? Изтъргуваното от майката момиченце си имаше братя и сестри, които бяха предадени на грижата на лелята, в съседната къща. При посещение социалните работници откриха, че децата не са при леля си, а при майка си. Сега хлапетата са в социален дом.
Деинституционализацията – по принцип чудесна идея, у нас е на път да се превърне в реинституционализация. Национален спорт е да извеждаме децата от едни домове, за да ги настаним в други, често на същото място, със същите възпитатели, но с нови легла и нови табели.
Системата третира приемните семейства като санаториуми за изоставените деца. След кратък оздравителен престой там детето се предава „чисто ново“ на осиновители. Грижите, емоциите, разходите си остават за сметка на приемното семейство. Ако, не дай, Боже, приемен родител се оплаче от нещо, социалните служби го обявяват за негоден и го заличават от регистъра. Административно.
Издръжката на едно дете в социален дом или някой от новите центрове е около 7000 лева годишно. Не броим даренията. Според вас кое е по-доброто решение – да се правят домове/центрове или да се провежда умна политика за семейството и децата, която да пребори явлението „изоставяне“?
ИЗОСТАВЕНИ
Все повече майки се отказват от децата си и ги оставят веднага след раждането. Само във Варна след коледните празници са получени 9 сигнала за деца в риск от изоставяне, съобщи началникът на отдел „Закрила на детето“ в града Анна Конукова пред „Фокус“. „Сигналите са постъпили от родилни отделения. След новогодишните празници в отдела са постъпили други 5 сигнала. Два от тях се отнасят за деца, приети за лечение в болница и изоставени“, допълва тя. По думите й едно от тези деца е на година и 3 месеца и е прието през нощта в детското отделение с бронхопневмония. Майката го оставила и отишла да ражда четвъртото си дете. След като била открита, специалистите установили, че тя не може да се грижи за болното дете и то ще бъде временно настанено в приемно семейство. В Пазарджик последното бебе за миналата и първото за тази година бяха изоставени в болница. „На Богоявление има още едно изоставено дете“, съобщиха от болницата пред Нова тв. „Причината бебетата да останат без дом е невъзможност на майките да се грижат за тях поради социални причини“, категорични са специалистите.