Прошката е дълбоко интимен акт. Тогава когато избираме да простим на другия, който ни е наранил. Прошката се появява, когато отношенията се изпълнят с наранявания. Когато тези наранявания са незаслужени, ограбват сигурността и радостта. Тогава двамата стават чужди и непознати. Нараняванията предизвикват болка, която открива другия в другост, която отдалечава. Другият може да е всеки – детето ни, родителите, партньорите ни, приятелите…

Затова е нужна прошката. За да изведе напред в отношенията между хората любовта и значимостта, която е събрала двамата.

Прошката е форма на добрина и любов. Защото, когато прощаваме, ние си даваме ясна сметка, че не само нас нараняват, но и ние можем да нараняваме.

Прошката не оневинява действията. Тя издига нараняването, за да го срещне с любовта, която не съди, която изслушва, която споделя тъгата и по този начин прави възможно възраждането на отношенията.

Прошката предпазва от отмъщение и омраза. Когато прощаваме, страдаме – веднъж, защото преживяваме отново причинената болка, и втори път – защото трябва да „благословим“ другия, който ни е наранил, като по този начин го освободим от вината и миналото.

Прошката изпълва със сила, която помага да се преодолее миналото. Това е начин да постигнем лична справедливост, без да загубим другия.

Прошката не отрича преживяната болка, но дава възможност да се сближим с другия, като му покажем колко сме наранени и как това променя личната ни траектория.

Искрената прошка изисква да се откажем от правото си върху другия.

Истински прощаваме, когато приемаме другия и поставяме любовта в основата на отношенията ни. Прошката изисква да осъзнаем, че другият е ценен и трябва да продължим да сме заедно.