10 март 2015 г.
Седим си четиримата във „Flip flops” на „Оборище“ в София.
– Онзи ден видях Вихрен с едно момиче, беше излязъл на среща – обажда се по някое време Андрей.
– Аре стига бе, верно, готина ли беше? – любопитствам аз първа.
– Ами, не беше много красива, най-меко казано – залива се вече той от смях – нек’ва мацка, намерил я е в някакво приложение за запознанства.
– Верно ли, бе, човек – прихвам и аз – луд ли е тоя, ей сега искам и аз да си сложа тва приложение на телефона, веднага, искам да видя кой изобщо виси там.
И двамата си сваляме въпросното приложение и цвилим от смях около 40 минути на всякаквите ловци на любов – някои са нацепени батки, които застрашително наподобяват като визия Фики Стораро, други са сложили снимки от абитуриентския бал. Своят дял към приложението за запознанства щедро са дали и турските студенти в София. С Андрей се намираме, и двамата слайдваме надясно и продължаваме да се смеем силно дори за стандартите на „Flip flops”.
– Добре, де, аз не мога да разбера какво ще търси човек тука, освен ако не е мазохист ,за какво е дошъл Вихрен тука? – допълвам аз и още 2 минути си упражнявам остроумието.
Тогава Андрей ме поглежда и заявява кратко:
– За да се влюби, бе, човек.
Честно да кажа, малко се позасрамих, че така се смях. Любовта често я мачкаме, смаляваме я до триене на епидермиси, иронизираме я, бягаме от нея, страхуваме се, и все пак аз не познавам и един човек, който да не я иска.
Скоро след това в блога на Сашо Миланов ми попадна текст от Михаил Стефанов. Мишо, с когото се знаем вече толкова време, говореше по своя благ и земен начин за това какво е любовта. За първи път от години ми се прииска да допълня нещо по темата. Какво любовта не е.
Оставих домашните си, текстовете за четене с отдавна изтекъл краен срок и направих това, което правя от дете, когато искам да си подредя емоциите.
Седнах да пиша.
Любовта не е една. Независимо колко изкушаваща е тази мисъл, любовта не е една. “Никога повече няма да обичам!“ е измислица. О, знам, че моментите, в които сърцето ти е пръснато от мъка това е единственото, което си пробива път в съзнанието. Ще ми се да можех да седна с много разстроеното си 22-годишно аз и да му кажа: „Спокойно, момиче, любовта винаги те намира отново.“
Любовта не е страх от самотата. Никога не съм спирала да се учудвам на хората, които и ден не могат да останат сами. Сигурно е валидна схема за мнозина. Сигурно. Аз лично не харесвам ролята на пълнеж. А и – вещите, натоварени единствено с прагматична функция имат лошото свойство да са лесно заменяеми.
Любовта не е трудна. Някои бъркат генералното неразбиране – с адаптиране към характера на другия. Скандалите и непочтителното отношение – със страст. Прекалената ревност – с голяма любов. Грубостта – с „грижа ме е за теб и затова ти казвам всичко, както го мисля“. „Трудно ми е, значи си струва!“ е една от най-сбърканите и болни мантри, с която повечето хора днес се самозалъгват. Когато си с точния човек, нещата стават адски бързо и без да се замисляш. С такава лекота, че докато се усетиш, знаеш на какво е обичал да играе като дете, разбира ли се с майка си, в кой клас се е влюбил за първи път. Виждаш го и нещо отеква в сърцето ти. „Ти си. Добре, че най-накрая дойде“.
Любовта не е „не мога без теб“. Мога, защото съм голям човек и умея да се грижа за себе си. Ти също. Заедно сме, защото се обичаме и искаме. Защото откакто се познаваме, в живота ни има повече щастие и смисъл.
Любовта не е наполовина. Малко ти е скучно с него. Като се замислиш, тя не е точно това, което искаш, но комбинацията от редовен секс и топла вечеря не е за подценяване (всеки ще се съгласи). Ако не искаш с цялото си сърце да си с някого, това все пак не те лишава от шанса да имаш добър партньор, може би нелош живот, чудесен баланс и красиви деца. Звучи чудесно и е голямо изкушение. Може би заради това майка ми, приятелките ми и почти всичките ми колеги смятаха, че съм развила синдром на внезапна невменяемост, когато им казах – „С еди-кой си ще останем само приятели“. „Какво ти става? Какво? Какво?!!!“, беше най-честият въпрос, който чувах. Имах чувството, че изглеждам в очите им като клошар, ударил джакпота, а след това – предал го обратно в тотото, защото обича да спи на въздух.
Самият „джакпот“ имаше същите рационални аргументи:
„Обичам те; ти си чудесна. Е, може би не ме обичаш сега, колкото трябва, но тя любовта и без това си отива, остава уважението. Можем да имаме хубав живот заедно…Ти всъщност се напрягаш много на работа и затова реагираш така; искаш ли да отидем за уикенда на планина, или за седмица в Сингапур… защо направо не напуснеш работа, аз ще се грижа за теб…“
Беше много лесно да кажа да, много трудно – да отнема на себе си и човека шанса действително да бъдем наистина обичани и да обичаме.
P.S. Малко след това се случи една от големите срещи в живота ми и до ден днешен мисля, че направих правилната крачка.
Любовта не е слабост. От речника ми изчезнаха думи „Не мога!“; „Не му е времето.“, „Нямам ресурс в момента.“ Научих се да ходя по-изправена, да мисля по-дълбоко.
Животът не е като да държиш четворка валета на всичко коз, и единственото, което мога да направя, е да играя моите карти със спокойствие и достойнство.
Любовта не е компромис. Много често го чуваме: няма отношения без компромиси. Доскоро и аз се кълнях в тази фраза, даже още вярвам в нея. От известно време имам малко по-различна перспектива над това. Още от графата разсъждения на близки приятели: „Ти не си жена, която би направила такъв компромис“; „Не те виждам в тази позиция“, „Сериозно ли ще се откажеш от това заради някой?“.
Само вдигам рамене: за мен единственият недопустим компромис, този със себе си, е да се откажа от шанса си да съм щастлива. Много от нещата в живота ми са хубави аксесоари, но не топлят. Бих се отказала от всяко едно от тях, ако се наложи, в името на човека, когото обичам. Те са приятни, но не са същността ми.
И най-вече, любовта не е чувство за притежание. И аз минах през редовното влакче на ужасите нагоре-надолу в това дали ме обичат, колко, защо, докога, дали не давам повече, отколкото получавам. Сега отдавна съм оставила формулите за домашното по счетоводство, нуждата от постоянни уверения в любов – на други хора, които ние не сме и няма да бъдем.
Никога не съм срещала по-съвършена любов от свободата всеки ден да избираш същия човек.