Поводът: Баща уби 7-годишната си дъщеря с ритник

Държавната политика по отношение на родителите е с двоен стандарт. Част от биологичните родители биват лишавани от децата си само и единствено заради бедност, без да се провери какъв е капацитетът им да бъдат родители, без да им се окаже емоционална подкрепа, без да им се окаже скромна материална помощ, без да се оценят ресурсите, с които разполагат тези семейства. Такъв бе случаят в Кнежа (когато бяха отнети децата на жена, която няма пари за ток – б.р.).

Друг е случаят в Русе, който потресе страната на Великден – когато баща уби с ритник седемгодишната си дъщеря. Той е получавал помощи за първолак, еднократни помощи за удовлетворяване на конкретни потребности, детски надбавки. Поне четири пъти е трябвало да влязат социални работници в дома на бащата и да проверят как живее семейството. Защото преди отпускането на всеки вид помощ, социалните служби са били длъжни да извършат оценка, да напишат доклад, с който да обосноват необходимостта от тези конкретни пари. Ще дам пример – еднократната помощ от 325 лв. може да се отпусне сто процента, но законодателството казва, че може да се даде и част от сумата, че тя може да бъде и под формата материални инвестиции, т.е. да се закупи нещо. За целта трябва да има доклад, а за да има доклад, трябва да има посещение на място. У всеки социален работник, който отиде на място, види децата и се поинтересува как са, биха се породили съмнения. Още повече че всеки социален работник е обучен да разпознава сигналите на насилие. Съмненията щяха да спасят детския живот.

Но най-вероятно социалните оценки са написани в офиса на социалния работник. Според нас социалните работници, които са отпуснали помощите за това семейство, без да направят проучването, което са длъжни да извършат по закон, също са виновни за смъртта на това дете. Дори да е имало само анонимен сигнал, те е трябвало да действат веднага.

Моето лично и професионално разбиране е, че имаме много добри стандарти и правила. Но не бива социалните работници да подхождат чиновнически. Защото в случая това се е случило – донесете ми бележка, че детето ходи на училище, донесете ми бележка, че детето е записано в първи клас, имате нужда да си платите тока – колко пари ви трябват, донесете ми фактурата, ние ще ви дадем помощ и т.н. При всичките тези случаи, който и да е бил социалният работник, той е трябвало да се срещне с децата.

Учителите също са имали възможност да сигнализират. Защото всеки педагог може да има усещането, че нещо не е наред. Децата, които са жертва на насилие, са или агресивни, или пасивни – има симптоми. Когато един учител прекарва по седем часа на ден с децата може да ги усети.

Съседите имат изключителен грях. Децата трябва да бъдат опазвани от родителската жестокост. Мисля си, че прокуратурата би трябвало да се задейства и да повдигне обвинение срещу всеки един от тези съседи, които декларираха публично в телевизионни репортажи, че са знаели за насилието. Законът за закрила на детето е категоричен, че всеки български гражданин, на когото стане известно, че едно дете е в риск, трябва да сигнализира.

В основата на всичко обаче е липсващата цялостна държавна политика, която да подкрепя родителите да се грижат за своите деца. Говоря за цялостна политика, която да подкрепя родните семейства да се грижат за децата си – да се обучават да се грижат, да се наблюдават. Да им се дава подкрепа, така че децата им да израстват в обществото, а не да бъдат обект на изолация.