Не помня кога съм се родил. Имам малко спомени за нашите. Когато ме биеха, гонеха от къщата, в която живеехме, когато обикалях с баба ми по кофите за боклук. Бащите ми се сменяха, както се сменяше деня и нощта. Майка ми – обикновена жена – беше неука и сама. И за да не е сама, винаги водеше по някого. Той я биеше, караше я да проси. Понякога с дни не се прибираха.

Аз трябваше да се грижа за двете ми сестри и брат ми. Ама как да се грижиш за някого, като за теб не са се грижели. Понякога през нощта, за да намеря храна за сестрите и братята, влизах в мазето на някой съсед и крадях – компоти, сладка, картофи.

Само леля Милка обичах аз. Тя беше единствената съседка, която гледаше на мен като на момче, което има нужда от близък човек и помощ, а не като на престъпник. Да, ама и нейното доверие предадох. Един ден влязох в мазето и, за да открадна сладкото от ягоди, което тя правеше страхотно, и тя ме хвана. Не ми се скара. Не ме попита и защо съм го направил. Просто повика полицията. Молих я да не го прави. Казвах и, че имам сестри и братя, а тя разплакана, ми каза, че е крайно време някой да се погрижи за нас. Полицаите дойдоха и ме прибраха. Търсили майка ми и баща ми да им кажат, ама как да ги намерят – тя някъде на улицата, а баща ми – кой ли беше той…

Същата вечер не видях повече братята и сестрите си. Мен ме заведоха в полицейското управление, където прекарах нощта. Страшно е да си дете и да си зад решетките. Колкото и да бях пораснал, като видях полицаите, които ме водеха към клетката, направо се напиках. По едно време на нощта ми дадоха един сандвич. Опитвах се да си мисля за хубави неща, а не за това, което ми се случва, но не можах. Нямах никаква представа какво е да ти се случи нещо хубаво. Опитвах се да заспя. Но и това не можех, защото постоянно минаваха полицаи, които водеха пияни, луди, наркомани… Аз наркомани бях виждал. Братовчед ми се друсаше с лепило.

На другата сутрин ме заведоха в един приемник. Пак стая, пак решетки. И гадна храна. Ама я имаше. Като видях една от полицайките, се разплаках, защото исках да видя братятa и сестрите си. За никого не ми пукаше толкова. Но тя ме погледна лошо и ми каза, че тук ми е мястото. Като дойде време, ще ги видя. Четири-пет дни изкарах в тоя изолатор. И всеки ден мислех за братята и сестрите си.

После дойде полицейска кола и ме закараха в един дом за сираци. Ужасно място. Първата седмица – ад. Взимаха ми храната, не можех спокойно да заспя в леглото. Никога, никога не останах сам. Накрая реших, че това не може да продължава и един ден, без никой да ме види, избягах. По обувки и с някакви смотани дрехи. През нощта спях под колите, за да не ме хванат полицаите. Ама ме хванаха.

Бягах няколко пъти. Толкова много исках да видя сестрите си и брат си.

После една от възпитателките, не и помня името, ме заведе в една стая в една сграда, където се събраха някакви хора да ми се карат, че съм бягал. Имаше много документи. Имаше и някаква жена, която каза, че ми е социален работник, ама и нейното име не помня. Караха ми се много, после ме оставиха отстрани и не ми обръщаха внимание. Говореха за мен все едно ме няма.

Уплаших се истински обаче, когато чух едната жена да казва, че настаняването в интернат ще оправи работата. Искали да ме спасят от мизерията, но и да има кой да ме наблюдава. Друга каза, че само строгия режим ще оправи нещата. Аз се разревах и завиках, че не искам да ходя никъде, обаче, никой не ме чу.

Прибрахме се в дома и аз няколко часа стоях свит в леглото. Чувствах се толкова прецакан. Никой не разбираше, че аз бягах, за да видя сестрите си и брат си, които ми липсваха много. Никой не разбираше, че аз съм дете, което има нужда от помощ, а не престъпник.

Да, но аз вече бях престъпник за всички. Това ми стана ясно, когато ме заведоха в съда. За няма и десет минути един човек в черна пелерина определи живота ми – три години в поправително училище.

Наказаха ме, без да съм виновен. Направиха ме насила престъпник.

Присъдата ми изтича след две години. Вече не мисля за нищо. Не ме интересува никой. И за братята и сестрите не мисля толкова, защото знам, че и да ги мисля, няма никакво значение. Дори не искам да ги видя – те нямат какво да правят с един престъпник.

За тази година никой не дойде да ме види. Да ме прегърне. Сам съм като дърво на хълм. Брули ме вятъра, пече ме слънце. А аз съм сам.

Казвам се Стефан. Но това няма никакво значение, защото за много хора аз съм папка с документи, която преминава от ръцете на един в ръцете на друг.

Казвам се Стефан. И съм малолетен престъпник, затворен в поправително училище.

Казвам се Стефан. Нямам мечти. Имам присъда.

Автор: А. Миланов